- Добър ден! Бих искала да се предам.
- Добър ден! - отговаря ми служителката - Документите, моля?
Подавам на гишето лична карта, попълнена бланка с молба и разписка за платената такса. Остава ми само да гледам как служителката експедитивно прелиства документите ми и свещенодейства пред екрана на компютъра.
След минута пак се обръща към мен:
- Не можете да се предадете, госпожо, защото Ви няма в компютъра!
- Какво трябва да направя, къде да ида? Какъв е редът при такива случаи? - номерчето ми за това гише се поти и разкашква в дланта ми.
- Слизате на гише “Информация“, вземате номерче за отдел “Архив“, мисля беше в стая 517 на четвъртия етаж, и питате дали ви има в архива.

Стъпките ми отекват по празния коридор на четвъртия етаж, а номерчето ми е чисто ново и още неизпотено.
- Извинете, пратиха ме при вас от 219- то гише, за справка.
Този път е служител. Обяснявам, че трябва да се провери в архива дали ме е имало към ноемрви 1971 година.
- Слизате на гише “Информация“, попълвате готовата форма Г-23, написвате молба свободен текст към заместник кмета, плащате съответната такса за препис от архива и наминавате пак след два работни дни. - служителят е изчерпателен и компетентен.

Няма да разказвам как намирам място да съчиня молбата със свободен текст, как седя сред тълпата и пиша на заместник кмета, че много го моля да разреши да ми дадат препис от архива, че през ноември 1971 ме е имало...И за двата дни чакане не ми се обяснява - дали ще ми разрешат да докажа, че съществувам.
Но времето си върви, идва денят на истината, връчват ми на гише 2-Б разрешението, заедно с преписа от архива, че към упомената дата ме е имало, вземам си ново билетче за 219 гише и щастливо се потопорчвам пред позната вече служителка.

- Добър ден! Нося Ви препис от архива!
- Изчакайте! - и опитните пръсти на жената започват да ме нанасят в компютъра.
След десетина минути.
- Готово! Сега кажете пак искането си!
- Бих искала да се предам! - произнасям заветните думи на пресекулки и с най-плахия си гласец.
Следват няколко ловки движения с пръсти от страна на служителката.

- Съжалявам, но не можете да се предадете, защото нямате нищо... Вашият файл е празен. - служителката ме гледа съжалително, а аз не зная къде да се дяна от неудобство, че нямам нищо.
Колежката й от съседното гише, по липса на клиенти, наостря уши.
- Как така?! - едва промълвявам.
- Еми, така! - служителката от съседното гише взема отношение - Не можете да се предадете, защото нямате нищо!
И двете служителки ме гледат като дете-идиотче, но все пак аз се опитвам да комбинирам насред нелепата ситуация:
- А ако намеря нещо, тогава ще може ли да се предам?
Мълниеносна размяна на погледи между двете служителки.
Бавно и добре артикулирано ми се обяснява, че ако намеря нещо, трябва да се обърна към полицията, защото намереното нещо не е мое. Ако собственикът на нещото не се намери до 10 години, а аз през това време съм стопанисвала съвестно нещото, след изтичане на този срок, нещото би могло да стане мое като съвестен владелец. Доказателството е годишният данък, който трябва да плащам за нещото. Но засега - ситуацията си остава същата - не мога да се предам, защото нямам нищо мое.
Не унивам, обаче:
- А ако имам само малка част от нещо, то това брои ли се и тогава може ли да се предам?
- Ако притежавате идеална част от неделимо нещо, колкото и малка да е тя, трябва да се обърнете към адвокат, да предизвикате съдебна делба, нещото да бъде продадено на търг по пазарни цени и едва тогава, когато получите материалния еквивалент на притежанието си, тогава - да, ще може да се предадете!

Вече се потят не само ръцете ми. Челото също е в ситни капчици, които текат на вадички по слепоочията ми, избягват жалкото препятствие на веждите и лютят в очите ми.

- Госпожо, моля Ви, - гласецът ми вече отива на скъсване - какво да правя в тази ситуация?! Много ми е важно... Посъветвайте ме! - двете служителки мълчат като сфинксове - На мое място как бихте постъпили? Вие имате поглед върху нещата - кажете ми как да постъпя?
Гише 219 неохотно ми обяснява, че няма право да дава каквато и да била информация на клиентите, защото ще си изгуби работата.
Бушоните в главата ми дават накъсо и изпелтечвам следния въпрос:
- А ако съм мъртва, ще мога ли да се предам?
- Починалите нямат право да се предават! - почти в един глас ми декламират и гише 219 и гише 218.

Сразена съм. С увиснали рамене, избъбрям всички познати ми извинения пред двете служителки, които продължават да ме гледат като дете-идиотче, и си тръгвам. Стъпките ми ехтят по стълбището, в главата ми е пълен хаос от „мъртвите нямат право да се предават“, „не можете да се предадете, защото нямате нищо“, „нямам нищо мое“...И изведнъж разбирам - имам нещо мое! Имам! Жива съм, следователно, имам право да се предам!
Имам правото да се предам и това е единственото, което имам.
Р.Д.
 

живите не се предават, а мъртвите нямат право!